Братя ♥ Ангел КАРАЛИЙЧЕВ
Скараха се двамата дядови Еленови синове – Горан и Петко – за бащиното си имане. Всеки стартира да тегли чергата към себе си. Надумаха си тежки думи, хвърлиха се като вълци един върху различен. Лавнаха селските кучета, ахнаха съседите, втурнаха се и колкото да ги разтърваха. Настръхнали стояха двамата братя един против различен и в очите им пращяха светкавици. Когато дядо Елен отпътува за другия свят, остави на момчетата си един чер като гарван кон, една гъвкава сабя като змия усойница, един лък с двайсет стрели-златоперки и два сиви сокола, две юначен птици. За туй имане се сбиха Горан и Петко.
– Срамота е! – размаха ръце посред им белобрадият поп Пано. – Какво сте дигнали селото на главите си? Още не е сухо цветето върху бащиния ви гроб, а вие почнахте да се трепете за парцела му. Вашият татко беше покровител национален. Той залягаше за правдата и ръката му беше тежка. Колко бедняшки сълзи е изсушил! Името, което ви остави, коства повече от всички благосъстояния на света. Да се махвате оттука! Идете да се разтушите някъде, дорде настане мир в сърцата ви и разберете, че сте братя!
Наведоха глави дядовите Еленови синове. По-големият, Горан, яхна черния кон и удари през дълбоките летни ниви, където пращяха златни ръкои и ехтяха гласове на жътварки с бели ръченици. Прегази полето, навлезе в сенчестата дъбова гора. Спря до мъхнатото кладенче. Слезе от коня и го пусна да пасе. Наведе се над кладенчето, дълго пи студена вода, сетне опря тил върху напукания пън на един остарял дъб и се загледа към земята. Бяла пътека се виеше под тихите дървета. По пътеката пълзеше една мравка и търкаляше просено зрънце, огромно колкото око на славейче. Но не щеш ли зрънцето падна в една трапчинка и мравката на вятъра се трепеше да го измъкне на открито. По едно време тя остави зрънцето и потегли бърже към прилежащия мравуняк. Мина се малко, ни доста, работливата гадинка още веднъж се появи запълзя към трапчинката. Подире й бързаше друга мравка – нейната сестрица. Двете слязоха доле, подхванаха зрънцето и го изтикаха заедно към мравуняка. Горан дълго гледа двете мъдри мравучки, а душата му се проясни и очите му се избистриха.
Да забележим в този момент какво стори дребният брат Петко. Като видя, че брат му отпътува с коня, той сграбчи соколите и се спусна към ливадето. Ливадето шумеше. Пеперуди като метличини трепкаха над високата трева. Небето беше синьо и надълбоко. Високо над ливадите летеше един бял орел. Той описваше огромни обръчи и дебнеше за някое отлъчено от стадото нежно агънце – да го грабне и отнесе за гладните си орлета. Щом съзря орела, Петко пусна първия сокол. Юнашката птица се втурна като стрела нагоре и настигна орела. Почна се страховит пердах сред двата хищника. Перушина взе да капе над зелените ливади. Изведнъж соколът писна за помощ. Като видя дядовият Еленов наследник, че неговият хвъркат приятел ще загине, пусна и другия сокол. Удариха двамата братя могъщия цар на въздуха. Заплющяха с криле. Орелът нададе обезверен вик, опита се да побегне, само че соколите го догониха и смъкнаха доле. Като камък падна бедният орел в зеленото ливаде. Преди да издъхне, той надигна глава и погледна с горест към планината, където в този момент го чакаха гладните орлета. Очите му като че ли хортуваха:
– Ех, за какво си нямах и аз един брат с изострен клюн и яки криле! Той щеше да ми помогне в неравния бой…
Една синя пеперуда затрептя над разпереното орлово крило, кацна върху едно перо и го украшения.
Петко бърже погали соколите. Закрачи към къщи да срещне батя си. Беше му ясно като бял ден: на тоя свят, в случай че нямаш брат, би трябвало да си го найдеш!
Като влезе в бащиния си двор, завари Горан на прага – чака го!
– Прощавай, бате, за днешните думи, вземи цялото татюво имане, единствено не ми се сърди!
И той целуна ръката му за амнистия. Горан го помилва по главата.
– Никога към този момент няма да се караме – рече той, – ще живеем дружно, ще си оказваме помощ един на различен, а каквото спечелим – ще си го разделяме по приятелски.
И дядовите Еленови синове сърдечно се прегърнаха.
Снимка: lit.libsofia.bg
